Забравените герои

[sasho2202]

"Генерал Владимир Вазов и Дойранската епопея

Генерал Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот, в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова.Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.
През септември 1918 година,той и около 30 000 български войници от една-еиднствена 9-та пехотна Плевенска дивизия,ще окичат България с неувяхваща слава.Във финалните акорди на войната,край Дойран,в решителна битка генерал Вазов и неговите едва 30 000 голобради момчета,с цървули и качулки,стари немски пушки и амортизирани артилерийски оръжия се изправят срещу 80 000 войници (4 английски и 3 гръцки дивизии) и 400 оръдия,с най-модерно снаряжение,водени от генерали,завършили най-престижните военни академии в света.Владимир Вазов дава на всеки един от българските войници право на избор,знаещ че ги обрича на сигурна смърт.Никой не помръдва от мястото си.Тогава един от войниците посочва с пръст парадната униформа на българската армия,униформа,което се облича само...на военно погребение!Изборът е направен.4 пъти повече съглашенски войници настъпват към българските укрепления.Българите обаче поддържат толкова плътен и яростен огън,че едва 20-30% от враговете успяват да достигнат окопите.Там с команда "на ножъ",българите изкачат от окопите и колят до последна капка кръв.22-ра и 26-а английска дивизии са абсолютно анихилирани (абсолютно унищожени),пишат в недоумение английските вестници,как е възможно това?! Немислимото,невижданото дело е сторено...На 20 септември вратите пред Солун са широко отворени.Генерал Вазов пита София,да настъпи ли към незащитения град?Отново не му разрешават,заради сложни политически въртележки.България излиза от битката с по-малко от 1000 жертви.Това е най-голямата загуба в историята на английската армия.И най-болезнената.Защото в битката не са се били наемници-сенегалци и араби,а чистокръвни англичани от Лондон,Бирмингам и Кеймбридж.
На парада по случай края на войната в Лондон,генерал Вазов е посрещнат на гара Виктория от англйиски блок войници.Следва командата,"Сведете знамената в знак на уважение и възхищение,преминават победителите от Дойран".
Операция Дойран и българското неземно геройство и до днес се учат във всеки английски военен учебник като абсолютен образец по военна тактика !"
От "Форум Героите на България".

Започвам тази тема,за да се замислим поне за секунда,за хората обрекли животът си в името на България.В днешното ни забързано ежедневие,все по-малко,ние се сещаме за тях.За техните имена,дела и заслуги.Нека си припомним за някой от тях,и да си спомним че имаме велика и славна  история.История, с периоди на възходи и падения,с радости и болки но останала славна.За 1330 години история ние нямаме пленено знаме на бойното поле,а имаме много противникови.За тези години само на една страна,загубила война е удостоена с честта да се свалят знамена при преминаване на неините делегати.И това е България.Мислите ли че тези знайнии незнайни хора са мислилиза това,кой е гласувал с отрицателен вот и кой не?Аз не мисля.Всички те са биле обединени около една идея-България.Точно те ни учат че,ако сме единни и отстояваме идеите си ще успеем.Но трябва и ние да си повярваме че можем.Помислете върху това.
Поклон пред паметта на геройте.

[sasho2202]

[actros 6]

Браво, така е .

[actros 6]

[Alexander]

  Капитан Димитър Светозаров Списаревски е български летец-изтребител. Загива при първия си боен полет, след като сваля тежък американски бомбардировач Б-24 чрез въздушен таран, по време на бомбардировките на София през Втората световна война.
  Димитър Списаревски постъпва във Военното на Н. В. училище, но е буен и непокорен и остро реагира на всяка несправедливост, затова още преди да завърши първата година, го изключват и е изпратен да служи в Ямбол. За отлично поведение, след няколко месеца е възстановен като юнкер в училището. Когато е обявен конкурс за летци, той е сред първите, кандидатирали се за новата специалност. По-късно с целият випуск е изпратен на обучение в Германия. Там Списаревски завършва изтребителната школа във Вернойхен през 1938 г. През лятото на 1943 г. с още един български пилот е изпратен край Ламанша, за да наблюдават германските летци и да усвоят тактиката на въздушен бой.
Знае се, че Списаревски е бил щедър и великодушен човек, шегаджия и кавалер. Ядоса ли се за нещо обаче, ставал страшен. В школата във Вернойхен набил един немски летец-капитан, който обидил България и нейните летци, наричайки ги 'балкански туземци'. В Бургас напердашил окръжния началник на полицията и неговите приятели, защото си позволили да накърнят честта на колега летец. В офицерския клуб в Плевен пък се разправя с нашенски любители на немски военни маршове, които не разрешават на оркестъра да изпълнява български песни. На летище Граф Игнатиево, когато вижда един фелдфебел да бие войниче с летва, Списаревски я счупва в гърба му.
Именно това изострено чувство за справедливост, патриотизмът и чисто мъжките реакции му създават много неприятности. Но Спаича, както го наричат, си остава непроменен.
  На 20 декември 1943 г. армада американски бомбардировачи 'летящи крепости' Б-24 Либърейтър /"Освободител"/, охранявани от 50 изтребители се насочва да бомбардира за пореден път София.
  Самолетът на Списаревски не успява да стартира, затова той излита с резервна машина, със закъснение след другите. Когато достига до бомбардировачите, въздушният бой вече е започнал. С безумно смела маневра, той сваля един бомбардировач. Списаревски се измъква от два американски изтребителя, насочва се към група от 16 Либърейтъра, но в борбата си с охраняващите го британски изтребители свършва патроните на бордовата картечница. Тогава, без колебание, той се блъска във водаческата машина. Бомбардировачът е разцепен във въздуха, спасява се само опашният стрелец, който е изхвърлен заедно с картечниците от ударната вълна. Самолетът на Списаревски пада на височините над село Пасарел, Софийско. Тялото му е открито сред отломките. От другата страна на селото пада поразеният бомбардировач. Врагът е принуден да се оттегли и да хвърли бомбите си в полето. Има различни свидетелства за тарана, но единствен реален очевидец е пилотът на американски изтребител, който малко след това също е свален и пленен.
Лейтенант Едуард Тинкър, участник във въздушния бой на 20 декември 1943 година, заявява: 'Българските летци се бият с ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те изчерпват понятието ненадмината ярост в авиацията".
Димитър Списаревски, първата жива българска торпила, е произведен посмъртно в чин капитан. Погребан е в Централните софийски гробища, Алеята на летците. За свалянето на един четиримоторен бомбардировач на летеца са признати три въздушни победи.
Подофицер Робърт Хенри Ренър, единственият оцелял от екипажа на сваления с таран бомбардировач по-късно моли да се види с майката на Списаревски, за да й предаде своите медали и ордени в знак на дълбоко уважение пред подвига на нейния син.

[admin]

Неслучайно Дядо Вазов написва своята "Епопея на забравените". Как само звучат думите му в "Опълченците на Шипка".

И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,

спомня тоз ден бурен, шуми и препраща

славата му дивна като някой ек

от урва на урва и от век на век!

Цялото произведение е тук: http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=909&Level=1

[Alexander]

  На мен най-много ми харесва:

    За тебе майко те умряха
    една бе ти достойна зарад тях
    и твойто име само кат мълвяха
    умираха без страх.

[Mandor]

генерал Иван Колев
По време на Първата световна война генерал-майор Колев е инспектор на конницата и командир на І-ва конна дивизия. Под негово ръководство тя взема участие в настъплението на Трета армия в Добруджа по време на Първата световна война при Куртбунар, Кочмар, Карапелит, Добрич, Мустафа ачи - Азаплар, Топрахисар, Текиргьол, Кюстенджа, Черна вода и Мачин, пленявайки хиляди неприятелски офицери и войници - румънски, сръбски и руски.Освобождава цялата Добруджа, до делтата на река Дунав. На 2 август 1915 г. е произведен в първия генералски чин генерал-майор.

На 30 септември 1916 г. е награден с германски железен кръст ,,За храброст", лично от германския фелдмаршал Аугуст фон Макензен - главнокомандващ войските на Балканите. При награждаването, главнокомандващият изтъква: ,,Досега се беше наложило убеждението, че атаката на конница срещу пехота е невъзможна. Вие с няколко действия го опровергахте. Много висши кавалерийски началници Ви завиждат и не мога да ги убедя в писма, че това, което Вие направихте се е случило наистина!" Години по-късно, в своите спомени, видният теоретик и тактик на танковия бой, участник в двете световни войни и главнокомандващ моторизираните войски на Третия райх, Генерал-фелдмаршал Хайнц Гудериан (1888-1954),ще напише: ,, При разработването на принципите на танковата война съм се учил на тактика от действията на конницата на ген. Колев в Добруджа"
      Повече тук

[sasho2202]

"Константин Каварналиев

Историята на всеки народ е низ от възходи и падения. Нашата също не прави изключение. Но историците предпочитат да изследват периодите на възходи - и по-полезно е за патриотичното възпитание на подрастващото поколение, а и на самия учен му е по-приятно да пише за победи.
Това е и причината да се забравят много събития в по-старата, а и в по-новата ни история. Което е грешка поне по две причини. Първата е, че обществената функция на историята е да бъде "учителка за живота". И всяко поколение трябва да знае както причините за успеха на един народ в определен момент, така и причините за неуспеха му в друг период. Второ, дори във времена на неуспехи и поражения има блестящи примери на смелост, храброст, себеотрицание и жертвоготовност пред олтара на отечеството.
Едно от позабравените събития в най-новата ни история е т. нар. Междусъюзническа война, а сред забравените ни герои от нея е полковник Константин Каварналиев.
Константин Великов Каварналиев е роден в Шумен на 15 февруари 1866 г. Завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като юнкер и се отличава в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот. След войната завършва Военната академия в Белгия. Специализира и в Италия. По време на Балканската война през 1912-1913 г. е началник-щаб на V пехотна Дунавска дивизия.
След избухването на Междусъюзническата война през 1913 г. е назначен за командир на 3-а бригада от Трета пехотна Балканска дивизия.
Положението на българските войски в Македония е тежко. Те покриват фронт от Егейско море до Куманово. Гръцката армия предприема настъпление срещу тях в три направления: по долината на Места в направление Драма-Неврокоп-Банско-Разлог; по долината на Струма-Серес-Петрич-Кресна-Горна Джумая-София; по направлението Солун-Кукуш-Дойран-Валандово-долината на Вардар. Трябва да признаем, че гърците имат успех, и в първите дни на юли авангардите им достигат Разлог и Горна Джумая.
За съединяването на сръбската и гръцката армия - което би поставило България в крайна опасност - особено важно за Гърция е направлението Кукуш-Дойран-Валандово, пазещо долината на Вардар. Двете вражески армии дотогава нямат връзка.
Българският гарнизон в Солун е символичен - една рота. И след епична борба е съкрушен от гръцките сили. Шест дивизии, командвани лично от крал Константинос I, атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Те се сражават три дни, давайки възможност на населението да се изтегли без жертви към Стара България. Гърците губят 10 000 убити (в цялата Балканска война са само 6000 убити!). Без да позволят да бъдат обкръжени, нашите полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи и гръцката армия се устремява към Дойран. Полковник Каварналиев разполага само с два полка - 32-ри и 42-ри, които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет.
Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913 г. Българските войници се сражават като лъвове. Резерви и поддръжки от тила не идват. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: "Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!" Дуров среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно - при Злетово, Щип, Занога, Кресна, Предела, Пехчево, Берово, Криволак, Калиманци. И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира няколко часа по-късно от загуба на кръв.Произведен е посмъртно в генерал-майор."
От-"Българска бойна слава"

Велики българи,славни битки и победи.Превзети непревземаеми крепости.Тактики който и до днес се изучават.Несломим дух и жажда за свобода.А дали го има този дух в нас и днес?

[Trucker_Boy]

Много интересни публикации, +1 !

[sasho2202]

"Подполковник Марин Тодоров Куцаров (1873- 1949) е спасител на знамето на 19-и пехотен Шуменски полк в Първата световна война. Той е

кадрови офицер от българската армия

който достига до генералско звание, с длъжност - командващ армия. В началото на  Първата световна война 1915-1918 г. е командир на дружина от 7-и пехотен Преславски полк, с която участва в епопеята за Тутракан и освобождението на цяла Добруджа. След това е командир на 19-и пехотен Шуменски полк, който след бляскави победи в края на войната е оставен заложник на Антантата, чието командване иска да му бъде предадено полковото бойно знаме. Подполковник Куцаров обаче преценява, че подобно положение ще бъде позор не само за полка, но и за армията, и за България, затова взема своето отговорно решение - по негова заповед на 6 ноември 1918 г. полкът, начело със знамето, е строен пред голяма клада буйно горящи дърва. В краткото си трогателно, но стройно слово той заявява, че противникът, на когото полкът е заложник, иска не само оръжието, но и полковата светиня - знамето. И подчертава, че всичко може да се прежали, но не и знамето, и че е по-добре то да бъде изгорено, но не и опетнено в плен! Така ще бъде спасена не само честта на полка, но и честта на армията и родината! След това подава команда "Мирно" и "За почест", взема знамето от объркалия се знаменосец, коленичи,

хвърля го в буйния огън

който бързо го поглъща, изправя се и отдава чест. Калените в боя командири и бойци, видели със собствените си очи не един път смъртта, сега ронят сълзи... В този момент единствен подполковник Куцаров знае, че в огъня той хвърля не знамето, а само неговата дръжка и калъфа, от който го е снел през безсънната си нощ. На следващия ден един гръцки капитан ще го запита на сносен български език: "Защо изгорихте знамето си, господин подполковник?" "А вие как бихте постъпили на мое място, капитане?", отговаря му Куцаров, също с въпрос. Капитанът мълчи и естествено не се е досещал, че знамето е пред него, но увито под дрехите на подполковника. И така, от този ден нататък Куцаров носи това знаме увито около кръста си под куртката, крие го в направеното от него двойно дъно на куфара си и къде ли не, но го запазва от чуждо посегателство. В Шумен сред началстващите лица се понася слух, че изгарянето на знамето е предателство, и когато след година подполковник Куцаров се завръща, те го посрещат  твърде враждебно. Подхвърлят му дори, че е било по-добре да изстреля куршум в главата си, отколкото да изгори знамето. Но когато пред командира на дивизията Куцаров разкопчава куртката си, под която се показва полковата светиня, всички са изумени. Започват възхищенията, извиненията, похвалите... За този подвиг по-късно подполковник Куцаров е награден с орден "За храброст" и специален правителствен знак "За спасяване на знаме".
Отделно от това винаги в носел в себе си граната,с която при евентуално разкриване да се взриви,но не и да предаде знамето."
Из "Защитата на българските знамена"

[Бриги Магнито]

Днес се возих в градският транспорт и там имаше залепено листче с адреса на този сайт:
http://www.lukovmarsh.info/
Ето и страницата във фейса http://www.facebook.com/pages/%D0%94%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B8-%D0%9B%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%88-2012/244183125654303?sk=wall

Само споделям ,ако не е по темата ,моля да бъда простен и Админа да мине с гумичката.

[sasho2202]

"В началото на 1917 г. френското командване разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско - Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. френската артилерия открива огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа и въпреки това българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма. На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-ма пехотна дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана, но ударът в тази част на фронта е по скоро демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина са се биели като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминават от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуват с барабанен артилерийски обстрел. На 18 март 1917 г. Червената стена е наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляли огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Свидни жертви дава и Ломци, техният командир полковник Стефан Илиев загива на 26 март при една от контраатаките на българската армия. В крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите и българите отстъпили на съседния връх. Цялата останала позиция по Баба планина остава в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представлявало никаква загуба. Но символичното значение, което придобила Червената стена, не можело да остави върха във френски ръце. Командването на Бдинската дивизия съсредоточило около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесли на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също били снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи били затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това дошъл редът на огнепръскачките. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси и окопите се превърнали в огнен ад. Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не ги посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната."/bg.wikipedia.org/wiki/.

Вечна слава на геройте проляли кръвта си за Майка България.

[Механик-водач]

Иван Ведър
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Иван Ведър
български масон
Иван Ведър
Роден:    1827
Разград, днес България
Починал:    1898
Русе, България

Иван Ведър, с рождено име Данаил Николов, известен още с псевдонимите си Яни Ингилиз, Джони Инглиш (англ.: Johny English), Ованес Ефенди, Денкооглу (от Деню, Данаил), е роден в Разград през 1827 г. Той често е посочван като основател на масонството в България. [1][2] Владеел е много европейски езици, латински, и различни арабски наречия. Негов внук е известният български реторик Йордан Ведър.


По времето на ранните години на Данаил, на баща му — уста Карастоян — е заръчано да построи къща за местен турски големец. Поръчителят отказва да плати, избухва скандал с вадене на ножове и, за да спаси баща си, Данаил убива турчина. Следва смяна на името и живот под прикритие. Учи в колеж в Малта, където научава много езици, работи като моряк на английски кораб между Лондон и Мелбърн, преводач е в турски учреждения в Цариград, преподава езици в Измир на синовете на турски първенци (включително Мидхат паша). По време на Кримската война обикаля черноморски пристанища, вероятно в ролята на руски разузнавач. Следва в медицинското училище в Букурещ, където получава псевдонима си Ведрий от професорите д-р Петър Протич и д-р Георги Атанасович, заради открития си характер.

През 1863 г. в цариградския клон на Ориентал Лодж е посветен във масонството. Успява да достигне до 33-ата степен, последна според Стария и Приет шотландски ритуал. Следва още по-пъстър живот — работи по първата жп линия Русе-Варна, после като търговски представител в Манчестър, оженва се за дъщерята на уважаван русенски архитект, преподава в Робърт Колеж, кореспондент е за различни европейски вестници. Мидхат Паша го назначава за ,,секретар по вънкашната кореспонденция", което му позволява да контактува често с чуждестранни дипломати. Подпомага финансово няколко въстания и революционното движение в Русе, измежду чиито среди вече е установил другарски връзки. Ходатайства за Захари Стоянов да стане библиотекар в читалище ,,Зора". Негово лобиране отменя решението на Делавер паша да изколи голяма част от русенското население през 1877 г.

След Освобождението, Иван Ведър инсталира първата българска редовна масонска ложа Балканска Звезда (Etoile des Balkans) в Русе през 1880 г., измежду членовете на която са Никола Обретенов, Захари Стоянов, Иларион Драгостинов, Тома Кърджиев, и която е била посещавана икогнито от бъдещия княз Александър Батенберг. Следва учредяването на ложи във Варна (където закратко е първата Велика ложа), София, и още няколко града, но през 1887 г. Ведър се принуждава да ,,приспи" всички ложи, заради опасността дейността им да се опорочи от политическите и междуличностни борби, характерни за младата и неопитна държава.

В края на живота си приписва всичкия си имот на държавата, казвайки, че е дал достатъчно на децата си — образование и възпитание. Костите на Иван Ведър са пренесени в Пантеона на Възрожденците[3], а в близост е поставен паметник в негова чест. Съвременните масонски организации в България имат орден с неговото име.[4]
Случката в Русе през 1877 г. [редактиране]

В края на август руските войски ожесточено атакуват турската махала в Русе, която почти сриват със земята. Това озверява турските управници и те решават да изтребят цялото българско население в Русе — всички са изведени в полето при Владиковата бахча (днес Парк на Младежта), където прекарват няколко денонощия. Ведър успява да излезе от обградената си къща, като плаща торба злато. Отбива се при италианския консул Енрике де Губернатис, с когото поканват влиятелния турчин хаджи Мехмед Алия да се качи с тях до хълма Левента, за да лобират при Делавер паша, командващ египетските войски разположени около града.

Когато влизат при пашата, и тримата правят масонски знак с ръка. Разбирайки, че говори с по-висш по степен брат, той обещава на Иван братско съдействие. Когато се връща от Левента, делегацията заварва населението на града обградено от египетски аскери, които ги пазели от черкезите и башибозуците. Резултатът е спасение от сигурна смърт на 4000 русенци и от опожаряване на сградите в града.

[sasho2202]

Днес се возих в градският транспорт и там имаше залепено листче с адреса на този сайт:
http://www.lukovmarsh.info/
Ето и страницата във фейса http://www.facebook.com/pages/%D0%94%D0%B5%D0%BD-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D0%B5%D1%80%D0%BE%D0%B8-%D0%9B%D1%83%D0%BA%D0%BE%D0%B2%D0%BC%D0%B0%D1%80%D1%88-2012/244183125654303?sk=wall

Само споделям ,ако не е по темата ,моля да бъда простен и Админа да мине с гумичката.

"Ген. Христо Николов Луков* е най-популярен като водач на Българските национални легиони. Тези последни години от живота на генерала се експлоатират от някои днешни крайни националисти. Но за нас, като потомци на офицерския корпус ген. Луков е преди всичко български офицер отдал над 30 години от живота си в служба на Родината и проявил безпримерен личен героизъм на бойното поле в най-трудните за България мигове.

Христо Н. Луков е роден във Варна през 1888г.  Завършва ВНВУ с 27-ми випуск През 1907г. Кариерата му като строеви артилерийски офицер го заварва като командир на отделение в 27-ми  артилерийски полк кум края  на Първата световна война. Тогава комунисти и земеделци провокират бунтове сред войската. Войниците масово дезертират от фронта и тръгват към София. Врагът безпрепятствено навлиза в нашите позиции.

По това време отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. Войниците му се разбунтуват, напускат поста си и побягват към Радомир. Насреща напредва мощна сръбска пехотна част. Майор Луков останал съвсем сам зад четитите оръдия започва трескава стрелба. Видяли трогателната сцена, трима овчари от близките села се притичват на помощ и започват да му подават снарядите. Стрелбата продължава цяла нощ и сърбите не успяват да преминат позицията. На другият ден е подписано примирието. Границата е очертана. Кюстендил остава в България. Полковникът, командвал сръбската пехота не може да повярва, че е бил спрян от един единствен човек – майор Христо Луков.

След войната офицерската кариера на Хр. Луков продължава като командир на полк (4 арт п.) и началник на Артилерийската школа. Той е автор на десетки научни трудове, някои от които и днес са основни пособия в областта на артилерията. На края на кадровата си кариера Луков е последователно командир на 2-та и 3-та пехотни дивизии.
През 1935г. е министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов.
Генералският кръст на ген. м-р Луков е от 1-ва степен на ордена ,,За военна заслуга". Генералът кавалер и на ,,Св Александър" (4 и 3 ст.) и немския Железен кръст (2 ст.) Заслужава си да обърнем специално внимание на факта, че Луков е двукратен кавалер на ордена ,,За храброст" – носител е на първи и втори клас на четвъртата степен на най-престижното отличие. Четвърта степен на В.о.Хр. се дава на кадрови офицери от средните чинове за проявена храброст на бойното поле. Въпреки силните си политически позиции като член на Военния съюз и министър, неговите ордени за храброст не са плод на конюнктура, а са спечелени с кръв по фронтовете. Христо Луков е истински български военен герой!

На 13 февруари 1943г. е застрелян от нелегални комунисти пред скромния си дом, къщичка някаква, с нищо не подсказваща че вътре живее бивш министър, генерал, човек с огромно политическо влияние. Убит е пред очите на малката си дъщеричка, която изтичала да отвори вратата."
От "Наследници на българските царски офицери"

[admin]

Реших да съживя малко темата.

Тази година се навършват 200 години от рождението на една изумителна жена - легендарната Баба Тонка Обретенова, наричана съвършено точно и справедливо "майката на апостолите". Наш събеседник в "Час по България" ще бъде г-жа Веселина Антонова, изследовател на живота и делото на знаменитата българка, автор на много изследвания, документални филми и изложби за миналото на Русе и други теми от нашата история. За да се докоснем до образа на тази невероятна българка, чиито двама сина стават свидна жертва в борбата с турския поробител, която запазва черепа на Стефан Караджа като безценни мощи на мъченик за нашата свобода, която превръща своя дом в център на революционния комитет, нека си припомним написаното от Захарий Стоянов в неговите "Записки по българските въстания".

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=149&WorkID=4164&Level=3

Източник: http://www.skat.bg/products.php?type=10&genre=5299

[Mandor]

Будната съвест на народа:

[Mandor]