Забравените герои

[bruto]

ТЕ не са забравени ....поне не от мен. Винаги съм бил горд  ,че съм БЪЛГАРИН и съм го изтъквал навсякъде по света  .Жалко е само ,че скапаните ни политици ни мачкат и затъркват родината по един идиотски начин .До кога ли хората ще ги търпят .

[bruto]

[SEMPER]

"Ген. Христо Николов Луков* е най-популярен като водач на Българските национални легиони. Тези последни години от живота на генерала се експлоатират от някои днешни крайни националисти.

По това време отделението на майор Луков е на позиция край Кюстендил. Войниците му се разбунтуват, напускат поста си и побягват към Радомир. Насреща напредва мощна сръбска пехотна част. Майор Луков останал съвсем сам зад четитите оръдия започва трескава стрелба. Видяли трогателната сцена, трима овчари от близките села се притичват на помощ и започват да му подават снарядите. Стрелбата продължава цяла нощ и сърбите не успяват да преминат позицията. На другият ден е подписано примирието. Границата е очертана. Кюстендил остава в България. Полковникът, командвал сръбската пехота не може да повярва, че е бил спрян от един единствен човек – майор Христо Луков.

Малко да поправя   Христо Николов Луков не е нито герой, нито пък е бил някакво военно светило. Известен е единствено като политик с силно националсоциалистически възгледи. И въпросната легенда за спасяването на Кюстендил е измислена в наши дни за да има някакъв героичен елемент в ежегодното наци шествие в София.

Относно участието му в първата световна война единствено документирано е че е бил командир на първо планинско гаубично отделение от 27 ми артилерийски полк, което е принадено към първа артилерийска бригада на пета Дунавска дивизия. На 23 септември част от подразделенията,включая и неговото отделение получават заповед при отстъплението да се присъединият към планинската дивизия. От Градец тръгват на изток през Конче планина и към 28 септември би трябвало да се намират около Лехчево. отстъплението е било организирано, не е имало случаи на дезертирали войници
Никъде не съществува документ, в който да се споменава за някакви конкрентни бойни действия водени от Христо Луков през цялата война.

През същото време на 28 ми септември на около 50 км на юг от Кюстендил се намират части от 18ти Етърски и 20ти Добруджански пехотни полкове и 1-во отделение от 11 дивизионен арт. полк.  Превъзхождащи ги сръбски сили се опитват да ги пленят (а не да превземат Кюстендил, за който не е имало никаква реална опастност)
Героят се казва майор Балтаджиев, който използвайки добре заета позиция отблъсква на няколко пъти сръбските опити. Тъй като е било реално последния ден на войната, сърбите не са се престаравали с атаката, и при най малката опасност са се спирали и са опитвали чрез преговори да убедят българите да се предадат, както е било редно според подписаните вече документи между воюващите страни.

Майор Балтаджиев обаче твърди пред сърбите, че не му е известно това и не е информиран за прекратяване на бойните действия. Вместо да се предаде успява организирано да изтегли без загуби войниците си с въоръжението и техниката  към България.

Поне такива са фактите от историческите документи.
Само че за съжаление Балтаджиев не е станал впоследствие водач на легионерите, и за по удобно е заменен с Христо Луков, и историята е разкрасена в днешни дни от преживяващи се  наци елементи

[SEMPER]

[admin]

Хаджи Вълчо е български търговец, ктитор на Зографския манастир и на Хилендарския манастир, брат на Паисий Хилендарски.

Родом е от Банско. Занимава се с търговия и превозва стоки чак до Виена и Кавала. Прави три поклоннически пътувания до Божи Гроб. Дарител за строежи на ханове и мостове. През 1756 г. посещава Хилендарския манастир, чийто игумен е брат му Лазар с монашеското име Лаврентий, и дава пари за обновяването на параклисa ,,Св. Иван Рилски" (стенописта там включва негов портрет).

Прави щедри дарения и на Зографския манастир - обновява източното крило с жилищните помещения (1757) и изгражда църквата ,,Успение Богородично" (1764).[1]

В края на живота си се оттегля в Зограф, замонашава се с иноческото име Пафнутий и се заселва в манастирския скит Черни вир. Точната година на смъртта му е неизвестна.

Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8_%D0%92%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%BE

[Станимир]

[admin]

Гюро Михайлов е български войник, редник от трета рота на Пловдивската дружина, загинал по време на пожар, при изпълнение на служебния си дълг, на 25 декември 1880 г.

Гюро Михайлов е роден в с. Рахманларе. След шест месеца редовна наборна военна служба в армията е зачислен в подразделението за охрана в гр. Пловдив. На 25 декември 1880 г. Гюро Михайлов е часови в караула, който охранява банката. Постът на Гюро Михайлов е пред касата на третия етаж.

В 11 часа вечерта на първия етаж на банката избухнал пожар. Дежурните офицери и жандарми едва успели да спасят касата на Първа дружина, архивите на Втора и двете бойни знамена. Пожарът бързо се разраствал и всички, освен Гюро Михайлов панически напуснали горящата сграда.

Гюро Михайлов останал на поста си въпреки пожара, в съответствие с чл. 115 от Устава, приет 1879-та година, който гласи: Часовоят е длъжен: 1. Внимателно да варди постта си и всичко, що му е дадено за наглеждане, и 2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.

Счетоводителят на щаба Иван Костов направил опит да спаси Гюро Михайлов, като се качил до стаята с парите в горящата сграда и му казал веднага да излиза, ако не иска да умре. Гюро Михайлов насочил щика на пушката си срещу него и извикал «Без командира си поста никога няма да напусна!»

Командирът му Никола Костадинов се качил до поста, но тогава подът на горящата сграда се пропукал и в пламъците паднали Гюро Михайлов, началникът му Никола Костадинов и още трима войници, които се опитвали да им помогнат — Илия Кръстев, Костадин Аргиров и Митю Петков.

Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%8E%D1%80%D0%BE_%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2

[admin]

"Изтървем ли България, изтървали сме всичко" - Николай Хайтов

Роден е на 15 септември 1919 в родопското село Яврово, Област Пловдив в много бедно семейство. Родителите му са обикновени селяни. Хайтов завършва прогимназия в родното си село, но вместо да постъпи в гимназия в Пловдив, започва сам да си изкарва хляба в големия град. Работи като чирак в магазин за брашно, келнер в кръчма, камериер и общ работник в железопътните кариери край село Крумово, Пловдивско в продължение на три-четири години, което го откъсва от училището и книгите. През 1938 завършва гимназия в Асеновград. Издържа се с тежък труд по строежите и взема по две години за една, така изкарва и висшето си образование. През 1943 завършва в София Лесотехническия факултет. От есента на 1944 е войник в Пловдив. От 1946 постъпва на работа в родопските гори най-напред като участъков горски в Персенкското горско стопанство. След това работи в Лесичево, Девинско и в Горско стопанство — Сапарева баня. От 1951 инженер-лесовъд в Радуилския участък на стопанство "Боровец", Самоковско. Разрешава на местното население да използва падналите дървета в гората и по този начин нарушава партийните догми. Осъден на 8 години строг тъмничен затвор и уволнен дисциплинарно от Министерството на горите, без право да работи по специалността си. По-късно присъдата е отменена, но две години е безработен. Принуждава се да търси препитание с писане на очерци и големият му литературен талант веднага е забелязан. Обича да чете Захари Стоянов, Иван Вазов, Елин Пелин и Йордан Йовков.

Първият му очерк е публикуван през 1954 в списание ,,Септември". Следва предложение за сътрудничество в списанието, където печата свой разказ ("Случай без прецедент") и нов очерк. Пише очерци за в."Работническо дело", "Кооперативно село" и др. Очерците, които печата, издава в първата си книга "Съперници" през 1957. От 1959 е приет за член на Съюза на българските писатели, работи като редактор във вестник Народна култура и сп."Наша родина". От 1975 до 1977 е председател на Столичния съвет на културата, член е на Управителния съвет на СБП от 1966 и секретар на СБП - 1966-1968. През 1966 става главен редактор на списание ,,Родопи".

През 1967 излизат знаменитите му ,,Диви разкази". Те имат над 10 издания в България, като са преведени на 28 чужди езици, включително китайски. През 1989 излизат ,,Избрани произведения" в три тома.

Н. Хайтов пише над 10 пиеси, 800 статии и рецензии. Общият тираж на книгите на Хайтов, които са издадени и преиздадени в България, е над 4 милиона екземпляра.

Н. Хайтов е председател на Съюза на българските писатели (СБП) от 1993 до 1999, като преди това от 1966 до 1968 е негов секретар. Той е упрекван в авторитарност и за разцепването на СБП. Носител е на Димитровска награда за проза, на литературната награда ,,Йордан Йовков" и на Вазовата награда за литература. Става носител на ордена ,,Стара планина" през 2000. Избран е за академик през 1997 от Българската академия на науките.

Николай Хайтов има двама синове и една дъщеря: Александър - скулптор и Здравец — архитект, дъщеря — Елена Хайтова.

Умира на 82 години на 30 юни 2002 от левкемия и е погребан в Централни гробища - София.

Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D0%B9_%D0%A5%D0%B0%D0%B9%D1%82%D0%BE%D0%B2

И едно интересно предаване по случай 10-годишнината от смъртта на Николай Хайтов.

http://www.skat.bg/products.php?type=10&genre=5448

[kkkvd]

аз пък се покланям на подвига на незвестния български войник. копирам ви от ст. цанев:

От турската граница - от Хасково, от Ямбол и Бургас до Сливница са 300 километра.
Представи си, читателю мой: ноември месец, дъжд и сняг, няма асфалт, черни пътища, най-много тук-там чакълено шосе, кал до глезените, дрехите са просмукани от дъжда, всички са мокри до кости, по височините снегът се превръща във виелица, мокрите дрехи замръзват върху мокрите тела,
но войниците вървят, вървят ден и нощ, викайки ура срещу виелицата, пеейки в непрогледния мрак ,,Шуми Марица";
вървят в колона по трима, средният войник, облегнат върху раменете на другите двама, спи, вървейки, след два часа се сменят - и така без да спрат ни за минута,
обувките - чепици, ботуши, цървули - са продънени, войниците газят ледената кал с боси окървавени нозе...

Минават дружини, полкове - пише Добри Ганчев. - Минават през София, не спират. Нито ден, нито час. Вървят весели, с песни, с провиквания.
Облечени кой както можел, каквото намерил. Някой нахлул широки дънести потури с яркочервен пояс, а на гърба му износена войнишка куртка или съдран мундир, и наопаки: кожух с войнишки панталони. Повечето с цървули. Някои с по един ботуш. Някои с калпаци, на тях забучени цветя. Раници рядко. Повечето шарени селски торби. На някои торбички висят птици, петел или кокошка. От къщи или крадени по пътя.
Задигнали бяха цялото мъжко население. Възраст най-различна. Като почнеш от 18 г., та до 50. И пушките различни. Повечето дебели тежки кримки. Върви туй множество свят, като да не усеща умора. Някои от Саранбей, а други от самата турска граница - все пеш. Върви, шуми, пее, крещи.
Офицери много рядко. На триста-петстотин души един. Подофицери или фелдфебели, произведени от нужда. Груби селски фигури като у обикновените войници. Коси и бради, невидели гребен и ножици. На други лицата същински стърнища.
Тази войска ,,печенеги" я казваха. Южнобългарските дружини.

Подполковник Брекнер от германския щаб ще възкликне:
- От времето на Александър Македонски и Юлий Цезар не е имало такъв маньовър, какъвто извършиха българските войски през 1885 година!...


... а имаме още одрин, люлебургаз и т.нат

[sasho2202]

Падането на Одрин

"Българските пълководци и войници оборват корифеите и променят представите за водене на военни действия

В ранната пролет на 1913 г. българският войник се покрива с неувяхваща слава. Тогава, по време на Балканската война, българската армия овладява смятаната за непревземаема Одринска крепост. Всички видни военни теоретици и специалисти смятали, че тази крепост може да падне само след продължителна неколкомесечна обсада, а българите я превземат за две нощи с ускорена атака.

Щурмът започва на 11 март в 13 часа, когато нашите артилерийски батареи откриват унищожителен огън по 26-те форта, в които са се укрили 75 000 турски войници и офицери. Атаката на българската пехота започва в три часа на Източния сектор, последван скоро и от войските на Южния сектор. Към 7 часа сутринта генералите Никола Иванов и Георги Вазов докладват, че предните позиции на врага са превзети. Единствено атаките на сръбските части са отблъснати от турците в Западния и Северозападния сектор.
На 13 март в 3,20 ч. започва последният щурм на главната фортова линия. Ударът е нанесен в Източния сектор от нашата пехота. На разсъмване 10-и родопски форт превзема форта Аджийолу, а шипченци – Айвазбаба. Това е краят. Фортовете започват да падат един след друг. В 10 ч. българските полкове нахлуват в Одрин и турците искат прекратяване на огъня. Хиляди български кавалеристи обкръжават форта Хадерлък, където командващият одринския гарнизон Шукри паша се предава на полк. Генко Мархолев.
По време на щурма българите губят 1298 убити и 6655 ранени войници и офицери. Сърбите – 274 убити и 1173 ранени войници и офицери.
Същият ден (11 март) е атакувана и укрепената линия при Чаталджа, където 1-ва шопска и 9-а плевенска дивизия, без да знаят, че щурмът им е замислен само като демонстративен, помитат една конна и две пехотни дивизии. Турците изоставят укрепения град и се юрват към Проливите. Пътят към Цариград е открит.
Най-куриозното се случва на третия фронт – Галиполския. Там българското командване не предвижда дори демонстративни действия. Вестта за падането на Одрин предизвиква мощно "ура" в българските позиции. Сметнали бойния вик за начало на атака, турските войски панически напускат предните си позиции и побягват към фортовете.
Победите при Одрин и Чаталджа принуждават Османската империя да проси мир. Тези военни успехи довеждат до подновяването на прекъснатите преговори за мир и на 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор. Според него Турция отстъпва на съюзниците всички земи на запад от линията Мидия-Енос в Източна Тракия. Албания е провъзгласена за независима държава. Договорът отбелязва края на Османската империя в Европа и освобождаването на обширни територии с многобройно население. За съжаление само след няколко месеца некадърността на българските политици ще зачертае радостта от военните победи.

ПОДВИГЪТ В ЦИФРИ
Под бойните си знамена България свиква 600 000 души, които изнасят основната тежест на войната. Българската армия е равна по численост на останалите три балкански армии – гръцка, сръбска и черногорска.

В щурма на Одрин участват 120 000 български войници и офицери с над 400 оръдия. Сърбия изпраща 40 000 и 100 оръдия.

Българската войска е в състав три армии – Първа начело с ген. Васил Кутинчев, Втора начело с ген. Никола Николов и Трета, командвана от ген. Радко Димитриев.

Общото ръководство осъществяват ген. Михаил Савов, помощник-главнокомандващ, и ген. Иван Фичев, началник-щаб на войската.

Създадено е и Македоно-одринско опълчение, водено от ген. Никола Генев. В тима на турската армия действат повече от 50 чети, извършващи диверсионни и разузнавателни действия, както и за закрила на местното християнско население. Водачи им стават изтъкнатите комити и войводи Яне Сандански, Христо Чернопеев, Михаил Герджиков, Христо Силянов и др.

ОТЗВУКЪТ
След падането на Одрин от цял свят идват военни експерти и кореспонденти, за да проучат военното чудо.

Одрин е непревземаема крепост, но за българите – кой знае. – Това изрича германският генерал Фог още преди атаката на крепостта, след като вижда как нашите войски превземат Лозенград.

Внезапността на артилерийската буря и бесният устрем на пехотата лишиха гарнизона от сила. Те създадоха у защитниците паника, каквато вече изпитаха техните събратя по оръжие в Лозенград и Люлебургаз – мнение на кореспондента на френското сп. "Журнал" Людовик Надо.

Как българите успяха да преминат през препятствията от телени мрежи? Това е мистерия! – възкликва пратеникът на италианския в. "Кориере дела сера" Барцини. Защото телените заграждения са с дълбочина 6-9 м, отделно има няколко пръстени стени – укрепления от камъни и пръст с ширина 5-7 м и високи 3 м. И ровове, пълни с вода.
В Източна Европа се яви нова военна сила, която даже великите сили не ще могат да удържат. – коментар на английския в. "Таймс".

ПРИНОС КЪМ ВОЕННОТО ДЕЛО
Българската артилерия за първи път прилага използваните и досега прийоми като непрекъсната огнева поддръжка на пехотата, огневия вал, извършва нощна артилерийска подготовка и поддръжка на настъпващите войски. Огънят й се насочва от проникнал в Одрин български офицер разузнавач, който от минарето на една от джамиите докладва къде са турските цели и коригира стрелбата.
Неслучайно 11 март става Ден на ракетните войски и артилерията на Българската армия, определен със заповед на министъра на отбраната от 7 май 1992 г. На този ден преди 92 години в 13 ч. е дадено началото на артилерийската подготовка на атаката на Одринската крепост.

Проявява се и аеропланното отделение. Поручиците Продан Таракчиев, Радул Милков и Христо Топракчиев за пръв път във военната история използват самолета за разузнаване и бомбардиране на противниковите позиции. Също за пръв път на наш боен самолет лети и милосърдната сестра Райна Касабова, която пуска позиви над обсадения Одрин.

В края на октомври 1912 г. своя принос във войната дава и младият български черноморски флот. Торпедоносци, командвани от капитан втори ранг Димитър Добрев, атакуват големия турски броненосец "Хамидие". Взривен от торпедото на катера "Дръзки", противниковият кораб на буксир с мъка се добира до Босфора и на практика излиза от войната.

ФАТАЛНАТА РАЗВРЪЗКА
Три месеца по-късно, на 16 юни 1913 г., е може би най-фаталната дата в новата история на България. Тогава приключва славното време на Българското възраждане и краткият възход на Третата българска държава.

Причина за това е заповедта на българския цар Фердинанд Сакскобургготски армията ни да започне военни действия срещу довчерашните си съюзници в Балканската война – Гърция и Сърбия. В разпалената Междусъюзническа война България се оказва сама срещу всичките си съседи, а с последвалото поражение буквално за дни е изпепелен националният идеал. Само половин година по-рано той изглежда почти осъществен след внушителните победи на българската армия, освободила територия приблизително равна на границите на Санстефанска България. Тогава, едва три седмици след началото на Балканската война, Турция предлага примирие, но Фердинанд го отхвърля, обладан от фикс идеята си да влезе като победител в града на градовете – Цариград.
След поражението антимонархическите настроения в страната са заглушени, за да се стигне само две години по-късно до още по-страшна катастрофа – предопределения разгром на България в Първата световна война. Вследствие на непомерните амбиции на Фердинанд само за период от три години България губи почти половината от своите етнически територии, стратегическия излаз на Бяло море и понася тежки икономически санкции от победителите.
Заедно със смъртта на 150 000 български синове на бойните полета умира завинаги и надеждата за националното ни обединение."
Из "Българска военна история"

[sasho2202]